Какво не знаем за Космоса?

Spread the love

Някои любопитни факти, които няма да срещнете в учебниците.

Това не е луна, това е галактика

Фактът, че планетите имат естествени спътници, е добре известен на човечеството дори само защото нашата Луна постоянно ни напомня за него. Всъщност сред всички планети в Слънчевата система единствено Меркурий и Венера нямат свои естествени спътници. В другата крайност са гигантите Юпитер и Сатурн, които разполагат съответно с 66 и 62 луни. При това обаче малко известен факт е, че това неписано правило за естествените спътници (колкото по-голям си, толкова повече спътници имаш) се отнася и за галактиките.

Всяка уважаваща себе си галактика разполага със свой антураж от по-малки сателитни звездни струпвания. Те обикалят в орбита около централната галактика, защото са гравитационно свързани с нея, т.е. поради същата причина, поради която планетите обикалят около своите слънца, а луните – около своите планети. Нашата галактика (Млечният път) може да се гордее със своята свита от най-малко 15 сателитни галактики. В това отношение Млечният път превъзхожда близката и сходна по размер галактика Андромеда, която разполага с един галактически спътник по-малко – 14. Най-известните сателити на нашата галактика са Големият и Малкият Магеланов облак. Най-близка пък е галактиката джудже Голямото куче, която се намира на съседната улица в мащабите на Вселената – на едва 25 хил. светлинни години от нашата Слънчева система и на 42 хил. светлинни години от центъра на Млечния път.

Гигантски пухкави планети

Едно от нещата, което знаем за планетите, е, че могат да бъдат огромни, колосални и дори невъобразимо големи. Нашата Земя е истинско джудже в сравнение, да речем, с най-голямата планета в системата. Ако Юпитер беше огромна куха сфера, в нея щяха да се съберат общо 1321 сини топчета за игра като Земята. Голям обаче не означава масивен. Най-големите планети, които познаваме, са с най-ниска плътност (т.е. относителна тежест на единица обем). Например споменатият планетарен господар на нашата система има плътност, четири пъти по-ниска от тази на Земята, най-вече поради факта, че е изцяло съставен от водород, хелий и някои други газове. Иначе казано, нашата мила родна планета щеше да е четири пъти по-тежка, ако беше с размерите на Юпитер. Това обаче не е всичко, защото втората по-размер планета в Слънчевата система е още по-„пухкава”. Плътността на величествения „господар на пръстените” Сатурн е едва 0,687 г/см3 (грама на кубичен сантиметър), което е по-малко от плътността на водата (0,998 г/см3) и е близко до тази на картона (0,689 г/см3). Т.е. планетата с пръстените би могла да плава във водата като гумено пате, стига, разбира се, за целта да се намери достатъчно голяма вана. Дори и този нежен гигант обаче е истински тежкоатлет в сравнение с някои от най-пухкавите планети, известни на науката до момента. Сред тях е извънслънчевият свят Kepler-7b, чиято плътност (0,166 г/см3) е съвсем близка до тази на стиропора и съвсем малко по-висока от тази на току-що навалял лек пухкав сняг.

Метанов дъжд веднъж на хиляда години

Спътникът на Сатурн Титан е единственото различно от Земята тяло в Слънчевата система, на което вали дъжд. Този факт е впечатляващ сам по себе си. Още по-интересно е, че мистериозният планетарен спътник разполага с атмосфера, по-гъста от земната, както и с реки, езера, морета, дъждове и пълен хидрологичен цикъл, подобен на земния. Съществената разлика е, че при „освежаващите” температури на Титан (-179 градуса по Целзий) мястото на водата е заето от течен метан. Представете си мътно, облачно, захлупено небе, а под него необятно, черно като нощта море. По него безшумно се търкалят големи, „мазни” талази от това, което на Земята бихме нарекли LPG (втечнен природен газ) и което използваме като автомобилно гориво.

Наскоро изследване на учени от американската космическа агенция NASA добави нов интересен щрих в тази извънземна картина. Анализирайки многогодишните резултати от космическата мисия „Касини”, изследователите стигнали до извода, че в различните региони на Титан вали веднъж на хиляда години. Когато обаче многовековната въглеводородна суша приключи, от надвисналото небе върху замръзналата титанска земя се излива истински порой, изразяващ се в стотици и дори хиляди литри LPG благодат на квадратен метър. Учените са забелязали следи от хилядолетните бури на различни места по повърхността на спътника. В един от случаите, наблюдаван през 2010 г. в екваториалната област на Титан, камерите на „Касини” регистрирали огромно, създадено от пороя метаново езеро с площ 500 хил. кв.км, от което месец по-рано не е имало и следа.

Свръхскоростни звезди

Един от многото нови факти, които разбъркаха тази подредба, излезе на бял свят през 2005 г. Тогава за първи път бе потвърдено съществуването на т.нар. свръхскоростни звезди – светила, които се движат с такава огромна скорост, че са се откъснали от гравитацията на своята галактика и се носят свободно из пространството. Наличието на такива звездни скитници е

крайно неприятна новина за всяка планетна система, която има лошия късмет да се озове на пътя им. За щастие, според всичко, което знаем към момента, свръхскоростните звезди са рядко явление.

Досега са открити общо 16 такива бегълци, движещи се със скорост от порядъка на 1000 км/сек. Добрата новина е, че нито една от тях не се движи към нас. Според изчисленията сред над 100 млрд. звезди в нашия Млечен път има не повече от 1000 такива светила.

Най-интересният факт, свързан със свръхскоростните звезди, е начинът, по който се образуват. Преди да промени коренно живота си, всяка от тях е била част от уравновесена звездна двойка (т.е. двойна звезда).

За нещастие, както се случва понякога,

това щастливо звездно семейство е било разделено от трети космически обект с мощна гравитация – масивна черна дупка. Единият член на двойната звезда е бил хванат от притегателната сила на колапсара, а другият е бил изхвърлен с огромна скорост, за да се превърне в „свободен агент” – свръхскоростна звезда, която търси своя късмет в необятния Космос.

Бялото Слънце на Земята

Всички знаем, че Слънцето е жълто. Достатъчно е да погледнем за миг към небето или към слънцата, нарисувани от най-малките деца, които току-що са се научили да държат цветен молив в ръцете си. Астрономите от своя страна класифицират Слънцето като звезда от типа „жълто джудже”.

На този фон трябва да споменем един безспорен научен факт – ако погледнем нашето светило от Космоса с невъоръжено око, ще видим едно сияйно и чисто бяло кълбо. Основният фактор, определящ цвета на една звезда, е нейната температура.

Най-хладните звезди от т.нар. основна поредица са червените джуджета и червените гиганти от спектралните класове K и M. Техният цвят е съвсем недвусмислен просто защото най-голяма част от тяхното лъчение се заема от нискоенергийни фотони от червената и инфрачервената част на спектъра.

В другата крайност са най-горещите звезди от класове O и B, които излъчват най-силно в синя и ултравиолетова светлина и съответно изглеждат сини и синьо-бели. Нашето Слънце от спектрален клас G е някъде по средата със своята „цветова температура” от порядъка на 6000 Келвина. Тази средна позиция е ключова за разбирането на цветовия парадокс.

Светлината, която идва от Слънцето, включва целия спектър на неговата радиация – от тъмночервеното до виолетовото. Цялата тази разноцветна светлина просто потапя всички фотони от средата на спектъра, включително всички оттенъци на зеленото, жълтото и оранжевото. Крайният резултат от всичко това е искряща белота. На този фон фактът, че пиковото излъчване на нашето Слънце е в зелената част на спектъра, показва защо във Вселената няма зелени звезди.

В крайна сметка причината да виждаме жълто слънце, когато вдигнем глави към небето, е, че земната атмосфера филтрира виолетовите и сините лъчи и по този начин предава водачеството на жълтата светлина.

Великото пътешествие

Всички сме чували, че Космосът е невъобразимо огромен, и дори сме правили предварително обречени опити да си представим тази необятност. Друг начин да визуализираме Вселената е да си представим нейната динамика. Рядко си даваме сметка, че сме част от един главозамайващ космически въртоп, в който всичко се движи непрекъснато, в различни посоки и с огромна скорост.

Известен факт е, че нашата прекрасна малка планета се върти около оста си и освен това обикаля в орбита около Слънцето със скорост от 30 км/сек. Освен това нашата звезда заедно със своето планетно семейство се движи в орбита около центъра на галактиката (Млечния път) със скорост от 225 км/ сек. Млечният път пък е част от местната галактическа група (наречена просто Местната група), в която участват най-малко 54 гравитационно обвързани звездни купа, всеки от които се движи с различна скорост по своя път.

Движението в нашия „галактически квартал” не е особено подредено, ако съдим по факта, че Млечният път и галактиката Андромеда се доближават със скорост от 130 км/сек, за да се сблъскат след около 4 млрд. години. За да направи нещата още по-объркващи, в момента нашата галактическа група и съседният клъстер Дева се раздалечават със скорост от 1100 км/сек. Поради огромната гравитация на съседния галактически куп в далечното бъдеще Местната група ще започне да се приближава към Дева, за да бъде погълната от него.

Това обаче не пречи на нашата Местна група и на клъстера Дева да участват заедно в хаотичния пътен трафик във вътрешността на суперклъстера Дева. Въпреки различната си скорост и траектории

всичките над 100 звездни групи в колосалното образувание (с диаметър 11 млн. светлинни години) вкупом се движат към т.нар. Велик атрактор – гравитационна аномалия с огромна притегателна сила, разположена на разстояние 150 млн. светлинни години.

Най-накрая, като завършек на цялото това движение суперклъстерът Дева е едно от милионите подобни образувания във видимата Вселена, които се носят из пространството като пухчета от топола, разбягвайки се във всички посоки, съгласно „Закона на Хъбъл”. Иначе казано, когато стигнете до края на тази статия, ще се намирате в точка от Вселената, отдалечена на десетки хиляди километри от мястото, на което сте били, когато сте прочели заглавието. / obekti.bg

Leave a Reply